автор: Cheburashka

Да се описва музика с думи е много трудно – това означава да се опитваш да изразиш едно ниво на реалността с инструменти, които са взети от другаде. Извън нотното писмо (което е истинската азбука на този странен и древен език - мелодията) е странно, несвойствено и озадачаващо да се опитваш да обсъждаш това, което чуваш, като нещо, което мислиш. Музиката е особено ниво на съзнанието – с думите ние описваме истории, места, персонажи; с музиката не можем да направим такъв жест – за да разберем, че ниските тонове на фагота са изразили присъствието на слон, пак трябва да си послужим с думи. Музиката обаче може да бъде много по-завладяваща и директна от думите, тъкмо защото може да създава и променя настроения само с прости комбинации от тонове. Как можеш да обясниш защо определена мелодия те кара да плачеш или да тръпнеш от възторг?...
Всъщност не можеш. Можеш само да я съпреживееш с някого, така както храненето заедно всъщност изразява споделянето на света с другия.

Моцарт, Реквием. Това е моята музика от Средната земя - изключително силна, виртуозна и разтърсваща. Тя е просто нажежена от емоции; това, че е писана на смъртния одър на Моцарт и придава само допълнителен мрачен блясък. Целия трагизъм в съдбата на елфите, предопределен за тях от трите песни на Еру е тук – трептящата радост от времената на възхода им, когато творят чудеса, светът е лек и светъл, а любовта към всичко красиво и съвършено се превръща в песни на възхвала; и дълбоката покруса след всяка поредна война, битка, загуба, опустошение, смърт; отчаянието от осъзнаването, че не можеш да кривнеш от определената ти пътека и че вървейки по нея, ще изгубиш всичко, което си обичал. Всичко това може да бъде чуто и разпознато в Реквием. Може би умирайки, Моцарт е търсел някаква своя Средна земя, в която смъртта няма да изглежда толкова страшна, а за живите е отредена надежда.

Записът на Реквием, който слушам най-често, е правен в Кьолнската катедрала по повод годишнина от смъртта на Моцарт. Започва с десет секунди звук от сипещ се дъжд. Само дъжд; няма гръмотевици, вятър, шумолене на хористи или публика – дъждът тук е част от пиесата; той е истинската интродукция.
После звуците на флейтата се плъзват леко и се извисяват хладно, като понесена от вятъра коприна. Влизат високите трептящи тонове на цигулките, едва удържащи страданието, което предстои да излеят; малко след тях скръбно се включва и хорът: „Дай им вечен покой, Боже [Еру], и нека вечната светлина сияе над главите им.” Това е Прологът; тук инструментите и хорът тихо обявяват коя история ще разкажат на слушателите – „Илиада” започва с „О, Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев...”, а разказът за падането на последния елфически град в Средната земя, след векове на битки, предателства и подвизи, може да започне с интродукцията на Реквием.

Следва „Кирие елейсон”, която е сдържано-драматична молба; обикновено ме кара да се замисля как Тургон открива скритата долина и основава Гондолин, най-прекрасният елфически град в Белерианд. Там той укрива щастието си, молейки се този подарък от Валарите да не изчезне за миг и нишките на съдбата, оплела Силмарилите, да го отмине. Белите дървета дълго и безпаметно цъфтят, въздухът под крилата на орлите е свеж и студен, а черните коси на Идрил всяка вечер се превръщат в опушено злато, когато слънцето залязва. Гласовете в хора идват и се отливат като вълни; сопрановите партии се вият стройно, те пеят за величието на града, който расте и крепне, непомрачен от беди или от хода на времето; басовете обаче също са там – опасността не е изчезнала, Моргот е навън и търси, дебне, души; никое щастие не е трайно.

Следващата секвенция е „Деис ирае”, „Денят на яростта”, в който драконите, балрозите и всички тъмни пълчища на Моргот най-сетне стигат до Тургон и потапят прекрасната му долина в пламъци и кръв. Вижте го – последният ден на Гондолин, точно както го е нарисувал Джон Хоуи – черните лапи на драконите разкъсват снежнобелите крепостни стени, дим се вие над защитници и нападатели, а лъчите на залязващото слънце осветяват шлемове и пики с умиращо кърваво сияние. „Ден на яростта, пее хорът стремително, ден на гнева - ще изчезне светът под пепел и въглени, както беше предсказано...”
Оттук нататък приижда серия от минорни, скръбни секвенции; оцелелите бягат от горящия Гондолин и сълзи премрежват очите им, когато се обръщат назад, за да го погледнат. Няма от кого да потърсят помощ, няма кой да се притече на помощ, дори да е поискана – пътят на запад към Валинор вече е забранен, а на изтока – безумен, там са чудовищата на Моргот и телата на загиналите при обсадата. Остават им само проклятията: в тях се изсипва петата част.
„Конфутатис, яростно пее мъжкият хор в тази секвенция, Прокълнати да са грешниците!, Прокълнат да е Маеглин, който предаде най-красивият град в ръцете на мрака!”
„Вока, вока ме, намесва се плачейки женският хор, извикай ме при себе си, сърце мое!”
„Прокълната да е страстта му! Прокълнат да е Моргот!”, все така гневно ги прекъсва мъжкият хор.
„Коленича в изнемога, разкаянието ме изгаря като въглени”, сподавено отвръща женският хор; оплакването на мъртвите започва, за да стане почти истерично в следващата част. „Не ме оставяй, помогни ми в последните ми мигове...”

И после – печално разливащата се мелодия на Лакримоза, хилядите сълзи за загиналите, за разрухата на всичко, което елфите са създали и обичали, за необратимо накърнената Арда, за доблестта, която не е достатъчна, за да спаси дома ти, за смелостта и гибелта, които се оказват нищо пред пламъците на враговете... Цигулките тук ридаят неудържимо. Вълните с гласовете на хора се издигат все по нависоко и нависоко, страданието протяга ръцете си да докосне и най-твърдото сърце: „Този ден на сълзи и скръб, който се надигна от пепелта...”

Гондолин е разрушен; дърветата горят, а из скритата долина вече пъплят тъмни твари. Малката група оцелели са се добрали до брега и са изпратили Еарендил да търси помощ. Надеждата, която измъчва сърцата им и същевременно им дава сила да живеят и да чакат може да се усети в следващите секвенции. Накрая Еарендил стига до Валинор и е превърнат в звезда. Музиката вече разказва по-кротко за съдбата на Силмарилите и синовете на Феанор. Тъгата по Гондолин и онези, които не успяват да го напуснат обаче никога не може да бъде забравена напълно – „Нека вечна светлина осветява лицата им, боже, както на твоите приближени във вечността, защото си великодушен”, пее хорът в последната част. Цигулките го следват – красиво и болезнено като в истинска елфическа песен. На кого говорят – на Еру, на Манве или на Мандос?... Кръгът се затваря: Реквием завършва така както е започнал – пророчеството за Силмарилите е изпълнено, разказът е изминал пътеките си, а гласовете призрачно молят „Дай им вечен покой, Еру, и нека вечната светлина сияе над главите им”.